Не знам защо точно сега трябваше да се случи. Може би нещо го е подтикнало, не знам. Всъщност имам предположение. Най-голямото събитие на физическа близост ме накара да осъзная колко е невъзможна тази на душите.
Боли да осъзнаеш, че най-желаната ти мечта е и най-обречената. А мен това осъзнаване ме връхлетя като ураган.
Като се замислиш, е нелогично. Трябваше да го осъзная още преди 2 години - то бе ясно като бял ден. Знаех го още преди да ти кажа, но не знам защо една малка искрица надежда никога, никога не ме напусна. Надявах се, че може би нещо в теб ще трепне, надявах се, че може би вече е трепнало, но не си осъзнала или си го отпъдила. Но е очевидно, че нищо такова не се е случвало и така и не съм могла да те докосна по начина, по който имах нужда да ме почувстваш.
Фактите са налице и са ми казвали безброй пъти да спра, да се откажа, няма шанс. Ако се случваше на някого другиго, сигурно и аз щях вече да съм му казала завиден брой пъти. Но чувствата ми към теб така и не се превърнаха в мисли. Висях със страшна сила на невидимата нишка на един загадъчен поглед, една неволно казана дума, една грешно поставена въздишка. Протягах се към нещо, забулено в мъгла, но не посмях да посегна от страх, че ръката ми няма да намери опора, а просто я държах протегната и галех повърхността, все с една глупава надежда.
Боли да осъзнаеш, че най-желаната ти мечта е и най-обречената. А мен това осъзнаване ме връхлетя като ураган.
Като се замислиш, е нелогично. Трябваше да го осъзная още преди 2 години - то бе ясно като бял ден. Знаех го още преди да ти кажа, но не знам защо една малка искрица надежда никога, никога не ме напусна. Надявах се, че може би нещо в теб ще трепне, надявах се, че може би вече е трепнало, но не си осъзнала или си го отпъдила. Но е очевидно, че нищо такова не се е случвало и така и не съм могла да те докосна по начина, по който имах нужда да ме почувстваш.
Фактите са налице и са ми казвали безброй пъти да спра, да се откажа, няма шанс. Ако се случваше на някого другиго, сигурно и аз щях вече да съм му казала завиден брой пъти. Но чувствата ми към теб така и не се превърнаха в мисли. Висях със страшна сила на невидимата нишка на един загадъчен поглед, една неволно казана дума, една грешно поставена въздишка. Протягах се към нещо, забулено в мъгла, но не посмях да посегна от страх, че ръката ми няма да намери опора, а просто я държах протегната и галех повърхността, все с една глупава надежда.
И сега е толкова трудно да спра тази порочна практика, превърнала се в рефлекс.
Нямам представа дали те наранявам, дали те карам да се чувстваш виновна или от чисто човешко съчувствие ме съжаляваш. Не искам никое от тези неща, а и не съм достатъчно уверена, че ти пука достатъчно, за да ги почувстваш. Понякога съм си мислела, че дори и като приятелка не ме обичаш. Но понякога чувствам, че дори и малко, ти ме обичаш.
Не знам защо толкова те обичам. Може би защото винаги съм чувствала, че с мен говориш чистосърдечно. Защото съм чувствала, че се откриваш пред мен такава каквато си, без задна мисъл. И обожавам тази искреност, защото ме успокоява и ми връща отново красотата, която съзрях в теб - тя ме приласкава и ме облива с блаженство.
Спирам вече, защото ми се пригади.
Нямам представа дали те наранявам, дали те карам да се чувстваш виновна или от чисто човешко съчувствие ме съжаляваш. Не искам никое от тези неща, а и не съм достатъчно уверена, че ти пука достатъчно, за да ги почувстваш. Понякога съм си мислела, че дори и като приятелка не ме обичаш. Но понякога чувствам, че дори и малко, ти ме обичаш.
Не знам защо толкова те обичам. Може би защото винаги съм чувствала, че с мен говориш чистосърдечно. Защото съм чувствала, че се откриваш пред мен такава каквато си, без задна мисъл. И обожавам тази искреност, защото ме успокоява и ми връща отново красотата, която съзрях в теб - тя ме приласкава и ме облива с блаженство.
Спирам вече, защото ми се пригади.
